Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.06.2010 21:53 - Off-topic - Когато миналото стане минало
Автор: 3dagger3 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2063 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 09.06.2010 21:55


Хората се учим от ЖИВОТА. Всичко, което ни се случва оставя диря в нас, кара ни да се променяме, да затвърждаваме или напълно да отхвърляме части от съществото си. Бъдещето не може и не оказва влияние върху нас. Няма как нещо, което предстои да ни се случи, да ни повлияе така, както нещо, което ни се е случило. Спомени. Това всъщност ни остава, и това е, върху което градим бъдещето си.

Разбира се, колкото различни хора - толкова и различни подхода към миналото. Аз лично имам избирателна пропускливост. Нали се сещате - като клетъчна мембранка съм. Нещо вземе, та ми се случи - задължително минава през филтъра. Ще ли да ми е от полза, какво мога да науча от случката, какво мога да извлека от нея за себе си. И някак си, в един момент, като че ли миналото се оказва един доста розовичък свят с хубави неща, в който обаче зеят черни дупки към онези места от душата ми, за които няма желание често да си спомням, камо ли отново да преживявам.

Други хора, пък, поне по мои наблюдения, се отнасят към миналото като към старо имане. Къткат си го хората, не смеят нищо да променят, трупат и боклуци, и ценности, непрекъснато увеличават размера му, но в крайна сметка май нямат никаква представа какво точно пазят и трупат. Нижат си спомените като мъниста и не успяват да се поучат от тях, товарят се с излишен емоционален багаж, не успяват да си преборят демоните и в крайна сметка дават куп пари за психолози или един ден просто избиват всички я в магазина, я на работа, я в университета.

Третата категория хора - минало за тях няма, има само бъдеще. И какво става - правят глупост след глупост, не си вадят поука и в крайна сметка си тъпчат на едно място. Остават си все същите емоционални талпи, каквито са били в началото на съзнателния си живот.

Възниква обаче въпросът - ако непрекъснато си припомняме миналото, ако черпим от него, не се ли превръща то на моменти в непрекъсната значителна част от нашето настояще. Като се замисля, май това е нормалния ход на нещата - да живееш в настоящето, чепрейки разум от миналото и с мисъл за бъдещето.

А ако нарушим тази перфектна формула. Какво става, когато миналото наистина стане минало? Къде отива безценния ни опит, вече неадекватен към настоящото ни положение било то в обществото, било то като личностно развитие. Трябва ли да скърбим за него, да смятаме че то вече не ни е нужно, или просто да отминем с безразличие и да оставим миналото да си бъде просто минало.

Предполагам, че ситуацията тук е като дългосрочна инвестиция - внимаваш какво правиш, мислиш докато го правиш, и така миналото ти става по-подредено и логически по-лесно за черпене на познание. Ползваш спомените си докато можеш, докато са ти нужни, след което ги набутваш в кашон и ги натикваш в някое кътче на съзнанието си. Не се знае - може от тези спомени да накладеш огън, който да ти топли старите кокали и на 80 години. Миналото може да остава минало, но с поведението си в настоящето ние го създаваме, а бъдещето ни кара да го правим. Миналото си е минало, настоящето си е настояще, бъдещето си е бъдеще, а аз - аз отивам за една цигарка. Айде със здраве ...



Тагове:   минало,   миналото,   offtopic,


Гласувай:
2
0



Предишен постинг

1. dreamer1 - :)
28.06.2010 22:24
Да си призная аз пък имам ужасния навик да идеализирам всичко което ми се е случило, понякога чак се дразня на себе си че не мога да мразя хора които са ме наранили. Според мен отношението към спомените не е нещо което човек може да контролира, също като при чувствата, така си мисля аз де. :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: 3dagger3
Категория: Изкуство
Прочетен: 361271
Постинги: 38
Коментари: 379
Гласове: 229
Архив
Календар
«  Февруари, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728